Искам да ви разкажа за Созопол (или Аполония ако предпочитате) – древен град с нова част, нова история, ново население и чисто нов търговски облик с криминални елементи. Да не забравя да спомена и наскоро откритите там мощи на Св. Йоан.

    Това с мощите някак си не ми се връзва с религия, която набляга на духовното развитие и пренебрегване на плътта но това е друга тема, на която може би ще се върна друг път.

   Още на влизане в курортното градче те посреща вълна от забранителни табели , щъкащи безразборно котки и туристи и влажна жега, която удря като тухла.

   Ограничението 40км/ч май важи за цялото нещо и  спирането/паркирането забранено си е ясно. Така или иначе паркирането е невъзможно, освен ако не си със Смарт или Трабантче, което да наместиш на ръка в някоя ниша с големината на кутия за сандвичи .

   Едва намирам място за “огромното” Пежо 106 и тръгвам да си намеря сносна квартирка за 5-6 нощувки. Нещо с елементарни удобства – хладилник, климатик, WC, телевизор и разни такива благини, като Wi-Fi се счита за бонус.

   След почти пълна обиколка на новия град при 40 градуса жега , 99,9% влажност и никакъв ветрец, дрехите вече не лепнат по мен а висят, като пране на закачалка .

   Чувал съм, че при такива условия стават най много убийства и вече съм склонен да го вярвам .

   На ръба на нервна криза съм… или психичен срив… или и двете.

   Обиколил съм всички улици с имена на планини и върхове, които нямат нищо общо с оригинала освен наклона по тях. Имам неприятното чувство, че съм ги изкачил (планините де) с акумулираща печка на гърба си. Тихичко проклинам нежеланието си да си направя предварителна резервация, но споменът за няколко разочароващи такива  поддържа духа и ловната ми страст на ниво да продължавам планинската обиколка.

   Потта вече не ми прави впечатление, когато ни нахоква поредната сърдита бабка:

   - Няма пък да ти кажа колко струва нощувката , щом не искаш да останеш…- останалото не се чува, защото вече затръшва вратата.

Поне прави малко течение.

    Накрая изпада стаичка на сносна цена без климатик , с изглед  към отсрещната стена и подсигурено място за паркиране на половин кола или някъде толкова.

   Изтощен от  “гостоприемността” на местното население приемам офертата и отивам да се мъча да паркирам транспорта, който е вдигнал рекордна температура вътре. Отварям вратите преди да се кача за да спре да лепне волана и пластмасите да станат отново твърди, вместо да се разтичат .

   От съседното блокче рошава глава ме сканира:

   - Квартира ли търсите деца?

Само заради обръщението си заслужава да отговориш любезно :) Все едно може друго да се търси тука освен квартира и място за паркиране…

-         Квартира да…

-         Ако искате – продължава главата – дава се на плажа за еди-колко си пари.

Леко оцъклен от жегата (или от цената), правя плах опит за пазарлък – несполучлив . Не чакам повече за контра-оферта , защото съм на ръба на топлинен удар и потеглям към края на улицата, където да обърна някак си и да си потърся късмета в друг град.

   На връщане по уличката, славата ми на курортист ме застига под формата на голям чичко с още по- голяма усмивка и синя потна фланелка (като моята) . С едната ръка ми маха да спра, или за поздрав, или не знам а с другата държи телефон и за нула време ни намира квартира ,отговаряща на всички изисквания плюс бонуса. И всичко това от задната седалка.

   Докато му благодаря, разтоварвам багажа и чакам да се създаде заветното място за паркиране, което май е по-ценно от всяка кола спряла на него.

    2 минути и 42 секунди.

   Това е времето, необходимо да се качат два куфара и чанта до втория етаж .

   Това е времето, необходимо да се вбеси гол, плешиво – космат човек с размерите на воден бивол, пред чиято хралупа (пещера, бърлога, могила) явно съм спрял за да извърша операцията.

   Той изскача от засада (от пещерата, бърлогата, могилата):

   - Абе ти защо не спря направо вътре? Махай се! Веднага! …………… …… …… …… …… …… …… …….

(Тук пропускам част от “разговора” от цензурни съображения)

   Изкушавам се да го попитам дали може наистина да отвори вратата и да свърша тази работа за него , но в името на телесната ми цялост решавам, че чувството му за хумор е като мен : В отпуска.

   - Махай сеееее! Веднага ! – ехото му е добро .

   Без да има нужда от повече подканяне отивам на 4 метра на същата улица, където с 59 маневри се паркирам до една стена.

   Сагата с паркирането продължава 3 дни по – късно, когато решаваме да направим един плаж извън Созопол и наивно си помислих, че ще ми се пази мястото за няколко часа.

   Това разбира се не се случи и вечерта за  няма и 2 часа въртене и 2 неуспешни опита се намествам на мястото на една бетонна саксия, която с цената на доста пот, пъшкане и драскотини, небрежно отмествам настрани.

    Тази ми постъпка явно не се харесва на някого от “гостоприемните”, ”добри” хора от Созопол, който предприема ответен удар с кисело мляко, както се вижда от снимката.

   Киселото мляко,  се мие трудно от стъклата и пластмасите, особено ако се е изпекло на слънце.



 СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ !

Созопол отдавна не е романтичното градче от моето детство.
Избягвам да ходя там лятото. Ранна пролет или късна есен , когато няма никой е толкова чисто и спокойно. А ако искаш качествена почивка, тишина и спокойствие - отивай още по на юг - Царево, Ахтопол , Синеморец. Спокойно и невероятно

Колега, защо досега не си издал книга/книги (или просто те е срам да си признаещ)
Много е добро! Очаквам продължението...

Мисля наистина да се пробвам по на юг другия път. Надявам се Мичурин да не ме разочарова. Бил съм там като малък но сега как е не знам

мичурин е царево .иначе за писач ставаш май ама август ти е потно леко;)

Преди 1950 и от 1991г е Царево, за последно съм ходил си беше Мичурин и си пазя спомени от него с това име
;0;:):):)